Жив! Жив съм сякаш за първи път...
Всичко в мен танцува, танцува.
Емоции, като тези всякога били са кът
А сега душата ми ликува...
Впуснах се, позволих си
Човек да бъда тук, сега
Магично е да се почувстваш
Всяка клетка, пора, жива е със топлина
Топлина от ритъм, страст и най-дълбоко аз
Аз открито, заявено
Потънало във музика и свят
Обгърнато от цялата вселена
Вселената, която чувствам, че съм аз.
петък, 25 февруари 2011 г.
неделя, 25 юли 2010 г.
вторник, 18 май 2010 г.
И к'во се оказа...
Човека е шантаво животно!
Някой аджеба замисля ли се защо живеем в тоя свят и кой го е устроил така?
Раждаш се, растеш, учиш, работиш и в даден момент "като му дойде времето" риташ камбаната еднократно и до там... Тъпо!!! Наистина има и човеци, живеещи със самочувствието, че са постигнали нещо - я направили кариера, я отгледали голямо семейство, което е много хубаво и все пак ми се вижда преходно. Идва деня, в който искаш или не, риташ камбаната и кариерата ти, за която си се трепал цял живот става някак безполезна или пък семейсвтото, което си отгледал страда и се дави в собствените си секрети, а хората въздишат "Не заслужаваше да си отиде". ДРЪН ДРЪН!!! Всеки заслужава да си отиде от тоя свят, най-малкото, защото е дръзнал да се появи на него, а той така е устроен! Въпросът е, наистина ли не може да се изкопчи нещо повече от жовота?
Винаги съм вярвал, че има някакъв вселенски баланс, който някак си контролира нещата и си мисля - "живота ни го поначуква всеки ден, няма ли как да му го върнем?" Ами има струва ми се...
Светът ни е "построен" върху мита за "всесилието на парите". Имаш пари живееш добре, нямаш пари не живееш добре. Затова всеки се кърти, защото ако няма пари, няма да му е гот. И именно това според мен е най-голямата ни заблуда, и именно така живота "ни го поначуква". Дори да си с кашончето под моста, пак можеш да гледаш към небето, към звездите... звездите, чиито мащаби, дори не можем да усвоим и все пак ги виждаме, любуваме се на светлината им, която е тръгнала към нас хилядолетия преди да се появим на тази планета. И аз съм част от това. Съществувам в тази вселена, устроена непонятно за мен, но все пак гениално, за да съм тук явно съм достоен да бъда част от нея, това ме кара да се чувствам значим, а предтсавете си, дори не съм шеф на банка.
Някой аджеба замисля ли се защо живеем в тоя свят и кой го е устроил така?
Раждаш се, растеш, учиш, работиш и в даден момент "като му дойде времето" риташ камбаната еднократно и до там... Тъпо!!! Наистина има и човеци, живеещи със самочувствието, че са постигнали нещо - я направили кариера, я отгледали голямо семейство, което е много хубаво и все пак ми се вижда преходно. Идва деня, в който искаш или не, риташ камбаната и кариерата ти, за която си се трепал цял живот става някак безполезна или пък семейсвтото, което си отгледал страда и се дави в собствените си секрети, а хората въздишат "Не заслужаваше да си отиде". ДРЪН ДРЪН!!! Всеки заслужава да си отиде от тоя свят, най-малкото, защото е дръзнал да се появи на него, а той така е устроен! Въпросът е, наистина ли не може да се изкопчи нещо повече от жовота?
Винаги съм вярвал, че има някакъв вселенски баланс, който някак си контролира нещата и си мисля - "живота ни го поначуква всеки ден, няма ли как да му го върнем?" Ами има струва ми се...
Светът ни е "построен" върху мита за "всесилието на парите". Имаш пари живееш добре, нямаш пари не живееш добре. Затова всеки се кърти, защото ако няма пари, няма да му е гот. И именно това според мен е най-голямата ни заблуда, и именно така живота "ни го поначуква". Дори да си с кашончето под моста, пак можеш да гледаш към небето, към звездите... звездите, чиито мащаби, дори не можем да усвоим и все пак ги виждаме, любуваме се на светлината им, която е тръгнала към нас хилядолетия преди да се появим на тази планета. И аз съм част от това. Съществувам в тази вселена, устроена непонятно за мен, но все пак гениално, за да съм тук явно съм достоен да бъда част от нея, това ме кара да се чувствам значим, а предтсавете си, дори не съм шеф на банка.
понеделник, 18 януари 2010 г.
Скочих в казана
Събудих се сутринта към 21.00h.
32-ри май, отново събота следобед, отново време за работа. Станах, измих си краката и отидох в хола. Отворих килера - компот нямаше. Реших да отида до аптеката за малко картофи, незнам защо, просто ми се ядяха палачинки. Набързо скочих в плавниците нахлузих шнорхела и хукнах на бавен ход към поликлиниката. Като стигнах се оказа, че бензиностанцията не работи - станало късо съединение и водата заляла целия покрив. Пропадна плана за палачинки, реших, че ще пия нещо друго за закуска. Тръгнах обратно към къщи, но по пътя се натъкнах ненадейно на едно голямо нищо и това коренно промени нещата. Трябваше да действам бързо и хладнокръвно. Покатерих се на най-близкото дърво, набрах от вече зелените домати и забърках чудна оранжада. Спокоен, че ситуацията е овладяна слязох бавно нагоре от дървото, отхапах от оранжадата и отново поех към къщи.
Когато стигнах установих, че още не съм стигнал и повървях още няколко пресечки. Най-накрая бях отново вкъщи. Можех веднага да тръгна на работа, но в антрето нямах закачалка и реших просто да сменя прахта за пране. Бръкнах си в джоба, извадих тостера и видях, че е почти 0 градуса. Казах си "Твърде късно е за работа, по-добре вземи да свършиш някоя полезна работа".
Отидох в спалнята, взех три патладжана и забърках омлет. Така бях каталясъл, че го изпих на един дъх. Сетне отидох до тоалетната, пералнята още работеше, което означаваше, че боба няма да е готов за вечеря ама нали и без туй беше време за пости сварих кюфтета накълцах доматения сос и имах прекрасна салата за вечеря...
Няколко часа по-късно, сит след вечеря, реших да легна за следобедна дрямка. Излязох на терасата, пуснах водата да тече и се заслушах в хубавата музика...
...после скочих в казана.
32-ри май, отново събота следобед, отново време за работа. Станах, измих си краката и отидох в хола. Отворих килера - компот нямаше. Реших да отида до аптеката за малко картофи, незнам защо, просто ми се ядяха палачинки. Набързо скочих в плавниците нахлузих шнорхела и хукнах на бавен ход към поликлиниката. Като стигнах се оказа, че бензиностанцията не работи - станало късо съединение и водата заляла целия покрив. Пропадна плана за палачинки, реших, че ще пия нещо друго за закуска. Тръгнах обратно към къщи, но по пътя се натъкнах ненадейно на едно голямо нищо и това коренно промени нещата. Трябваше да действам бързо и хладнокръвно. Покатерих се на най-близкото дърво, набрах от вече зелените домати и забърках чудна оранжада. Спокоен, че ситуацията е овладяна слязох бавно нагоре от дървото, отхапах от оранжадата и отново поех към къщи.
Когато стигнах установих, че още не съм стигнал и повървях още няколко пресечки. Най-накрая бях отново вкъщи. Можех веднага да тръгна на работа, но в антрето нямах закачалка и реших просто да сменя прахта за пране. Бръкнах си в джоба, извадих тостера и видях, че е почти 0 градуса. Казах си "Твърде късно е за работа, по-добре вземи да свършиш някоя полезна работа".
Отидох в спалнята, взех три патладжана и забърках омлет. Така бях каталясъл, че го изпих на един дъх. Сетне отидох до тоалетната, пералнята още работеше, което означаваше, че боба няма да е готов за вечеря ама нали и без туй беше време за пости сварих кюфтета накълцах доматения сос и имах прекрасна салата за вечеря...
Няколко часа по-късно, сит след вечеря, реших да легна за следобедна дрямка. Излязох на терасата, пуснах водата да тече и се заслушах в хубавата музика...
...после скочих в казана.
Абонамент за:
Публикации (Atom)